„Да си фотограф е тънка работа, защото трябва да знаеш как да крадеш мигове от живота.“
Всъщност не. С модерните технологии в наши дни почти всеки може да се превърне в Yosuf Karsch и да остави една визуална паметна бележка на случващото се. А и много други устройства също могат да заснемат – телефони, таблети, лаптопи и дори автомобилите – всичко и всеки може да бъде „щракнат“.
Затова е и толкова по-трудно да се постави ясна граница между изкуството да фотографираш и снимането на селфита например. Това е донякъде естествено, защото колкото по-масова е една практика, толкова по-малко старание се влага в нея и в крайна сметка тя губи тежест – просто всички резултати са еднотипни, усмихнати лица на някакъв фон. Само „Фейсбук“ и „Туитър“ получават по десетки милиони нови качени снимки на ден…
А пък и фотографията в модерния свят има доволно много и различни приложения, като условно може да бъде описана така – способ за визуализация и припомняне. Да можеш да си представиш една картина или да се сетиш за някоя, която витае из паметта ти.
А къде е елементът на изкуството и изкусното тогава?
Ами той лежи в хващането на онези непринудени и непредизвикани мигове на радост, щастие, обич или унилост, тъга и омраза, които изпълват живота ни. Те се случват постоянно покрай нас, но често поради забързаното ни ежедневие не им обръщаме заслуженото внимание.
Фотографът е като историк с машина на времето. Той натиска бутона пауза и улавя миговете, преди да са избягали. Защото те изчезват почти в момента на появяването си.
А висшият пилотаж идва, когато фотографът успее да улови духа на времето и го запечата за идните поколения. Всяка една снимка разказва секундата с хиляда думи, а изкуството на фотографията е да събере в същото време цели животи.
На снимката: Хари Бенсън позира с най- популярната си снимка
