Автор: Ваня Янева-Граминова
Потънало в мъгливата прегръдка на Малешевията, се къта село Игралище. Малко и твърде отдавна полузабравено, селцето ни посреща с дъждовна топлина и ни води към своите отдавна отминали години, превърнати в спомени.
Киносалонът, в който седмици наред е прожектиран “Бродяга”
130 души с вперени в екрана очи. А очите – пълни със сълзи. Жените плачат, мъжете също. Салонът е пълен с правостоящи, докато с теснофилмовата кинопрожекционна машина “Т-1” – “Славянка”, се прожектира индийският филм. Седмици наред в киното се върти само той – докато цялото село успее да го изгледа.
Днес на площада в селото ни посреща кметът Венцислав Дамянов. Съдейства ни с всичко – разказва и ни показва всяко старо, потънало в прахта на времето място. Първата ни спирка е именно киносалонът в Народно читалище “Димитър Благоев”. Днес салонът мирише на време и танцовите стъпки на стотиците деца, изнасяли концерти тук. В тишината на времето, мълчалив паметник на отминалото са още здравите редици със седалки, които те канят да приседнеш, да затвориш очи и да се върнеш години назад. Не твърде дълго, не и съвсем кратко. Достатъчно, за да “видиш” как Игралище диша – живо, с пулса на сърце в гърдите на момък.
Знаете ли как миришат книгите?
Това е библиотеката на селото. Отдавна потънали в прах, но носещи незаменимото знание и време, годините, в които са чакали родните Талев, Вазов, Йовков, Димов, а също и Достоевски, Стивън Кинг и още, и още, да ги напишат. Днес това книжно богатство не тъне в забвение, а чака своя следващ час да го разлистят две ръце, жадни за безценното вътре. Част от изданията датират от и преди 1980 година, а много от тях са и първи издания за България.
82 години строеж по пълнолуние
Строежът на черквата “Успение Богородично” започва през 1828 година, когато са положени основите на храма. Трудът е много, а спънките – сериозни, защото поделението в селото е турско и турците не разрешават черквата да се строи. Ето защо мъжете не работят през деня, а само вечер – когато има пълнолуние. Сякаш небето отгоре им свети, път да им отвори и да им даде благословията си. През деня пък в помощ за жените – те обикалят около черквата, и понеже турците не закачат жени, не могат да разрешат построеното от смелите силни българи през изминалата нощ.
В черквата ни посреща баба Елена. Развежда ни, разказва ни – тук е погребан поп Димитър Пандилски, родом от Игралище. Той завършва в Скопие през 1905 година и от същата година започва да служи в храма, та чак до 1919 година, когато е убит. Заслугите и приносът му са много – през 1910 тържествено е осветена църквата в присъствието на владика от Струмица – Панкратий. Поп Димитър снабдява и местната чета с оръжие и боеприпаси от България за участие в Балканската война през 1912 година. За тази си дейност плаща с живота си.
Но делото му остава. След построяването на черквата и под негово ръководството, през 1906 година започва строежа на старото училище. Хората, убедени, че освен нуждата от църква, има нужда селяните да изучават и науката, намират майстори-зидари и започват. Майсторите са от Берово,
село Цапарево и село Игралище. Училището е завършено през октомври 1912 г. След
освобождаването от турско робство селяните свалят керемидите от турската казарма и покриват училището. По време на строителството му поп Димитър винаги е разширявал
строежа. Строителите го критикували, а той им отговарял: „Нашето село има
нужда от голямо училище. Тук ще се учат и децата от другите села.”
Откъснато далеч в Малешевската планина, съществуването в Игралище е било примитивно, но селото ври като яхния в котле над огъня. Макар хората сами да задоволяват нуждите си от основните хранителни
продукти, до 1952 г. нощното осветление да е с газени лампи и кандилца, а храненето – основно с царевичен и ръжен хляб, тук има грижа за културата, образованието, духовността, здравеопазването и социалния живот.
Днес Игралище е още не потънал в забвение паметник. Паметник на едно време, в което животът е бил труден, но мечтите – големи. На хора, които са полагали основите на едно бъдеще, в което знанието, вярата и културата да имат своето място.
И макар днес тишината да е завладяла улиците, а старите сгради да пазят повече спомени, отколкото гласове, Игралище все още диша. Диша в пожълтелите страници на книгите, в дървените седалки на киносалона, в камбанния звън на „Успение Богородично“ и в разказите на хората, които не позволяват миналото да бъде забравено.
Защото селата не изчезват тогава, когато домовете им опустеят. Изчезват, когато престанем да разказваме за тях.
А Игралище има още много истории. Само трябва някой да спре, да се заслуша и да ги чуе.
◊
