Професор Ивайло Дичев е професор по културна антропология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, преподава във Франция, САЩ и други. Роден е през 1955 г. в София, син е на писателя Стефан Дичев.Защитава докторати в Софийския университет и в университета Париж-VII: Дени Дидро, работи в сферата на естетиката, после се насочва към социалните науки с фокус върху въпросите на политическата култура, градската антропология и балканските идентичности. Последните му изследователски интереси са в областта на гражданството, миграцията и антропологията на пространството. Редактор на онлайн изданието за културни изследвания „СеминарБГ“. Ивайло Дичев е също писател и активен есеист, публикува в български и европейски издания. Носител е на наградите за есеистика „Паница“ (1999), „Черноризец Храбър“ (2002) и „Димитър Пешев“ (2005).
Поводът да говорим с него е международната конференция „София казва „НЕ“ на словото на омразата и на екстремизма“ , която ще се проведе в София, на 15 февруари 2018г. в Аула „Софийски университет „Св.Климент Охридски“.
1.Основният похват за набеждаване и отстраняване на различния, непознатия е изграждане образа на враг, с помощта на езика на омразата. Посредством конкретни, повтарящи се и надграждани послания, кодирани с езика на омразата и разпространявани чрез средствата за масова информация, общественото мнение се променя и направлява. Каква е ролята на политиците в този процес и не е ли техен инструмент словото на омразата?
– Обществата в развития свят се бяха деполитизирали. Управляваха ги технократи, глобализацията сякаш правеше алтернативите невъзможни. Брутализирането на политическия език през последните години сякаш е опит да се върне политическото измерение на публичната сцена. Наричат го борба с политическата коректност – термин, взет от американските леви университети и присаден в съвсем различен контекст. Излиза политикът и изговаря нечувани обиди. Например нарича ромите скотове, политическите си противници хлебарки, либералната интелигенция – сган. И всички ахват – колко е смел, той върна смисъла на думите, той у лидер, дайте да гласуваме за него.
Разбира се това е популистки театър, зад който не стои никаква политическа идея. Цялата работа е трик за привличане на електорат. С други думи за мен брутализирането на публичните нрави се прави в отчаян опит загубили легитимност елити да флиртуват с озлобени и обезверени избиратели. Опонентът е неизменна част от всеки политическите сблъсък – спрямо него се разграничаваме с нашата програма, с нашите идеи. Новият популистки стил обаче отрича правото му на съществуване, изхвърля го извън моралния хоризонт, та дори и от сферата на човешкото в горните примери – опонентът става враг. Вижте Тръмп – лайтмотив на кампанията му беше да прати в затвора Хилъри Клинтън. С това брутализирането на политиката възвестява края на демокрацията; защото тя вирее там, където опонентите се уважават взаимно, където се използват легитимни средства на политическа борба.
2.Основните предпоставки за изграждане образа на враг са психологически, религиозни, политически и икономически. Формирането на образа на врага цели насочване на обществената енергия, подмяна на реален проблем и избягване на отговорност. В България като че ли това е често използван похват именно от политиците, има ли шанс да се изкорени това явление?
– Да, прехвърлянето на вина върху другия е елемент не само от Тръмп-изма, но и от не-до-случилата се у нас демокрация. За всяко нещо са виновни предишните, та даже по-предишните, комунизмът, турското „робство“. Тази работа вероятно има общо с не докрай християнизираното ни население. Християнството настоява именно върху поемането на отговорност, дори за вини на другите (примера на Исус). У нас всичко е пинг-понг: ти си корумпиран, не ти си корумпиран, ти назначи роднини – не ти назначи роднини.
В един философски смисъл ние за нищо не сме виновни – не сме се родили по собствено желание, не сме написали книгите, от които сме се учили, идеите ни може би се влияят от космическите лъчения. Човешкото почва там, където поемаш отговорност, казваш аз поемам върху себе си това. В политиката понякога това е много несправедливо – става някакъв гаф в министерството; ти лично нямаш никаква вина, но като министър си длъжен да поемеш отговорност и да подадеш оставка. У нас министърът нахоква предишния министър, който бил оставил нещата в лошо състояние, пуска се малко медийна пара и всичко отминава. Впечатлението е за пълна безсубектност, сякаш обществото е пуснато на автопилот.
3.Споделяте ли надеждата ни, че с форума „София казва „НЕ” на езика на омразата и екстремизма” ще успеем да установим една алтернативна и по-уравновесена среда на говорене, в която крайностите на интернет форумите и политическите изказвания, които понякога са твърде крайни, ще бъдат заменени от един по-академичен, задълбочен и хуманен дискурс?
– Един форум едва ли ще има особено влияние. Но много хора у нас отдавна и системно работят върху публичната реч, опитват да разберат какво става с медиите и защо те почнаха да произвеждат лъжливи новини, налудничави идеи, защо хейтърството е много пъти по-заразно от позитивните неща.
Дали спокойното и разумно говорене може да спре радикализацията не знам, но хора с отговорност към професията – пък и към държавата си – са длъжни да дават пример. Важна е думата „среда“, която употребихте. Преходът, пък и новите дигитални комуникации разбиха средата, в която общувахме, всеки се затвори в ехо-стаята си, където се носят онези крясъци, които му е приятни да чува. Среда означава публичност, физически места в града, авторитетни медии, човешко доверие и уважение, правила за водене на диалога, изслушване, аргументиране.
4.Какво е Луковмарш за Вас? Как се съчетава едно шествие с факли, пречупени кръстове и други знаци на омразата, разделението и противопоставянето на хората на етнически, расов или религиозен принцип, с все по-глобализиращия се свят на високите технологии и на безкрайните възможности за комуникация във виртуалното пространство, където няма физически граници.
– Това е неофашистка проява с всичките елементи, които споменавате – има ги навсякъде, дори в тежко пострадалата от нацизма Русия. Фашистка – защото противопоставя на принципа „който не е с нас е против нас“, нео – защото това вече не са масите по площадите, пред които Хитлер излага идеите си, а виртуални мрежи, които имитират глобални образци, пощипват оттук-оттам исторически примери, които им отърват, комбинират расовата омраза с някой тежък метъл-рок. Не знам дали тези младежи са готови да умират на Източния фронт като предците си от Хитлерюгенд – геройствата им май стигат до това да пребият някое ромско дете.
С други думи работата прилича малко на историческа възстановка; има нещо субкултурно в нея. Това не я прави по-симпатична, но все пак нека не се отчайваме – тези хора едва ли ще предизвикат катастрофа като тази на нацизма. Нали виждате как удобно се прикачат към традиционни десни партии, как използват системата, която уж отхвърлят? Седят спокойно в Европарламента, прибират големите заплати и ругаят Европа.
5.Вярвате ли, че е възможно езикът на омразата да бъде победен от езика на диалога и как би могло да стане това?
– Възможно е, но няма да стане от самосебе си, трябва мобилизация на интелигенцията. Трябва да убедим съгражданите си, че омразата само руши обществата, че тя не постига нищо друго освен да издига на власт демагози.
Интервю на Мариета Димитрова
