Blagoevgrad-news.com препубликува материала на Даниел Пенев, публикуван в сайта TrueStory.bg под същото заглавие на 6 ноември 2015 г.
Всяка една страна по света се гордее поне с няколко свои изключителни личности, било то политици, радетели за свобода, защитници на човешки права или хора на изкуството. Тези хора са се загнездили толкова дълбоко в националното самосъзнание, че почти всеки знае не просто имената им, а и множество легенди за битието и делата им.
Точно такъв е случаят с Владимир Димитров-Майстора (1 февруари 1882 г. – 29 септември 1960 г.). Според всеобщото мнение у нас Майстора е безспорният номер едно сред българските художници за всички времена. Роден в с. Фролош в Област Кюстендил, Майстора рисува най-известните си картини в с. Шишковци в същата област, където живее в периода 1924-1951 г.
Сред тези картини е и „Момичето със слънчогледите“, на която е представена красива девойка от с. Шишковци, с бяла забрадка, на жълтозелен фон от слънчогледи. Днес момичето със слънчогледите е на 89 г. и живее в Община Невестино, Област Кюстендил.
Въпреки първоначалното си притеснение, Тодорка Григорова, по-известна като баба Тодорка, ме приема в скромния си дом с отворени обятия.
„Докато бех у Шишковци, [Майстора] три пъти ме е рисувал. После дойдох тука. Край вече! Разделихме се и он умре после у София“, започва разказа си тя.
Баба Тодорка е родена на 1 ноември 1926 г. в с. Шишковци като най-малкото от общо пет деца. Има двама братя и две сестри. С радост си спомня за дните, когато всички са били заедно и са живеели сравнително добър живот за онези времена. През 1949 г. тя се мести в Невестино, където се омъжва за пет години по-възрастен мъж. За съжаление съпругът ѝ си отива от този свят преди 34 години и оттогава тя живее сама. От време на време я навестяват сина и дъщеря ѝ, както и внуците ѝ.
„[Майстора] не ме оставяше“, спомня си баба Тодорка. „Като ме види да играем у хорото в Шишковци, он като връти се, връти се, връти се, сопреме ли да играеме, току дойде [и вика] Тоде, утре, че дойдем край тебе. Викам [му] па нали си ми изпотребал, че дойдеш при мене. И он вика, а бе, че направиме една рисунка. Викам слушай, гледай колко много момичета има, нарисувай ги них, стига мене си ме рисувал. Вика не, сакам те тебе, сакам те тебе и това си е. Ти ми харесваш, ти ми допадаш и край.“
Усилията на Майстора дават резултат. Въпреки че отначало се дърпа, баба Тодорка все пак му позволява да я рисува. Майстора взима материалите си, избира подходящо място, двамата сядат и той започва да запълва белия лист с нейния образ.
„За един час ми даваше два лева да ме рисува“, казва баба Тодорка. „Толкова ми даваше пари. Я му викам, малко даваш [смее се]. Ама тогава два лева беха много нещо. Като ойдеш с два лева, чантата пълна ще напълниш: и сиренце, и халва, и хляб и други работи. А сега два лева що е? Нищо! Една кутия бонбони не можеш да купиш с два лева. И они станаха два и осемдесет.“
„Щом иска Майстора да те рисува, нека те рисува“, казвали родителите ѝ. След като рисуването приключи обача, баба Тодорка обикновено го канела на вечеря у дома. Семейството имало две крави и си произвеждали сами млечни продукти. Майка й посрещала Майстора с качамак с домашно масло и мътеница.
„Тоде, те това ми е душа и свет. Матеница и с масло качамак“, разправял художникът и хапвал доволно в компанията на семейството.
С изключение на нейното семейство и своите хазяи, Майстора отказвал да ходи на гости, продължава разказа си старицата. Отличавал се с добрите си обноски и завидна скромност.
„Беше човек на место. У него немаше лоши приказки. Интелигентен човек, весел човек, приказва ти… Имаше тамбура. Току рече, че дойдеш у квартирата, па аз с тамбурата, че ви подрънкам малко, вие, че поиграте.“
Като лидер на момичетата в квартала, баба Тодорка събирала 3-4 от тях, отивали заедно в квартирата на Майстора и започва низ от песни, танци и игри, които продължавали до ранните часове на сутринта.
Баба Тодорка потвърждава многобройните твърдения, че Майстора водел почти монашески живот. Предпочитал да раздава, отколкото да получава.
„Бедните ги почиташе много. Даваше им пари, даваше им дрехи, даваше им обуща.“
Стаята, в която си говорим, изпълнява функциите и на кухня, и на дневна, и на спалня. По стените са закачени десетки снимки, които пазят спомена за живота на баба Тодорка като млада. Въпреки че е в повече от добро здраве за възрастта си, тя признава, че отскоро е започнала да използва бастун, защото постепенно отмалявала.
„Мъчно ми е. Като гледам каква съм хубава била, пък сега каква съм“, обобщава тя. Когато погледне към една от снимките, на която тя и други деца са заедно с Майстора, на мига ѝ става още по-тежко на сърцето.
Баба Тодорка е навършила 89 г. само преди няколко дни. Получава пенсия в размер на 210 лв на базата на стажа, който е натрупала в местното ТКЗС. Признава, че само тя си знае как се справя с такъв малък бюджет, но пък е благодарна на един от внуците си, който много я обича и продължава да ѝ помага по един или друг начин.
Около 40 минути след началото на разговора ни баба Тодорка ме изпраща. Напускам не просто дома ѝ, а и един магичен свят, изпълнен с романтика и добрина, до който се докоснах благодарение на емоционалния ѝ разказ.
