Марта Методиева е преподавател, преводач и редактор. В продължение на 5 години преподава латински и римска литература в НБУ, а понастоящем в НГДЕК и в СУ „Климент Охридски”. Преводач е на множество статии и на три книги от английски и от френски. Сред тях е забележителният труд на френския професор по право от сръбски произход Свободан Милачич, „От ерата на идеологията, към ерата на политиката”. 10 години води рубриката „По света” в изданието на „Обектив” на Българския хелзинкски комитет, в който членува в продължение на три години.
КОНФЕРЕНЦИЯТА „СОФИЯ КАЗВА НЕ НА СЛОВОТО НА ОМРАЗАТА И ЕКСТРЕМИЗМА“ е повод да си говорим с Марта, за онлайн медиите и епидемичната вълна от език на омразата, както и за ролята на образованието и семейството в този процес.
1.В онлайн медиите се наблюдава епидемична вълна от език на омразата. В онлайн пространството има и много деца, които „черпят“ от този език и след това, вероятно го използват в училище. Липсата на контрол върху онлайн медиите и пространството ли е причината?
–Да, до голяма степен това е причината – все едно да се опиташ да контролираш разразила се огнена стихия. Но за мен по-важно е, че както децата могат да бъдат научени какво е огънят, колко полезен и унищожителен е едновременно, така могат да опознаят добре положителните и отрицателните възможности на словото и каква огромна сила е то. За мен тези, които трябват да свършат тази работа, сме ние, родителите, в семейния ни микросвят. Немалкото години преди училище, през които растем заедно с децата си, са съвсем достатъчни, за да изградим ценностната им система, да ги научим на границите на всичко – на словото, на удоволствията, на правата и задълженията. После, когато започнат училищния цикъл, вече ще имат стабилната нравствена основа, но и защита, която да ги предпазва от злоупотреби със свободата на словото в интернет пространството. Затова, като родител, смятам, че отговорността децата ми да не употребяват език на омразата е единствено и само моя.
2. Има усещане, че речта на омразата е вече изпуснат процес, имащ своите дълбоки корени. Децата са част от него, те израстват в тази среда, попиват, а след това използват. Според Вас, има ли все пак надежда да бъде прекъснат този цикъл?
-Както вече казах, за мен надеждата и основната вяра в решението на този проблем, се крие в семейството и неговите ресурси да възпитава децата. Като учител обаче, мога да кажа, че твърде много родители сами използват езика на омразата и децата попиват техния пример именно в семейството. Това е порочен кръг, от който не може да се излезе без осъзнатата воля на възрастните. Моите деца нямат фейсбук профили, ползват Интернет за учебни цели и клипове от Youtube. Но това е възможно, защото са добре запознати с моето лично крайно отрицателно отношение към социалните мрежи, защото те все по–рядко се проявяват като добра и смислена среда на общуване.
3.Ключова е ролята на образованието за предотвратяване на дискриминацията и омразата. Училищата предоставят уникална възможност за предаване на ценностите толерантност и уважение, тъй като те достигнат до всички деца от най-ранна възраст. Какво още трябва да се направи в тази посока, достатъчно подготвени ли са учителите в българските училища?
-Разбира се, след отговорността на родителите, идва тази на учителите. Те прекарват много по-голяма част от деня с децата, отколкото родителите им. Те трябва да са онзи авторитет и пример, според който да се мери високото в развитието на учениците. Често обаче, учителите не успяват да защитят тази си роля, защото все по-рядко възприемат себе си като представители на една крайно важна институция в очите на децата, както и цялата власт и отговорност, която идва с това. Но този път като учител мога да кажа, че това в много отношения е въпрос на личен избор и професионализъм. Уважение се заслужава и се запазва ежедневно, с огромни двустранни усилия. Голяма грешка е да се смята, че то се получава по условие и е несъмнена даденост. Затова отговорът ми е, че много учители не са подготвени за предотвратяването на дискриминацията и омразата и след като този факт бъде признат, да бъде приета помощ на училищно ниво, за да може той да бъде променен към добро. Още по-голяма трябва да бъде подкрепата и подготовката на учителите, които преподават на деца, лишени от родителска грижа и нормална семейна среда.
4.Когато говорим за свободата на словото, ние говорим за едно основно човешко право с доста широки рамки. Защото, ако пък тази свобода те ограничава под път и над път, това създава опасността от намаляване и ограничаване на обществения дебат. Но не е ли скрит понякога езика на омразата именно зад свободата на словото?
-Да, именно този проблем трябва да се обсъжда – границите на свободата на словото и кога тя преминава в злоупотреба. Отново се връщаме към семейното и училищно възпитание – само то може да регулира или стимулира изпадането в крайности и прекаляването. Ако вкъщи или в училище самите родители и учители използват езика на омразата, демонстрират дискриминационно поведение, нарушават фундаменталните права на уважение към всеки, бил той възрастен или дете, никой не може да очаква този отрицателен модел да не се повтори от незрелите и всичко попиващи детски личности. Като родител крайно рядко използвам обидни и унизителни квалификации за когото и да било, особено за представители на някоя уязвима социална група. Като учител обаче, примерите за подобни изрази от моя страна трябва да бъдат сведени до нулата, без поддаване на никакви провокации от страна на учениците.
5.Журналистиката трябва да се стреми да разграничава причините за проявите на ксенофобия и расизъм, да насърчава спазването на човешките права и да налага правилата на саморегулация от Етичния кодекс на цялото пространство на свободните медии. Защо в много случаи това не се случва, а се погазват всички правила?
-За мен има два отговора на този въпрос: от една страна журналистите си позволяват безразборно да нарушават Етичния кодекс, защото знаят, че могат да се ползват от защитата на тези, от които зависят и които им плащат хляба, и които често сами изискват използването на недопустими изразни средства срещу даден субект или група субекти, за да се постигне тяхното компрометиране и превръщането им в отрицателни фигури в очите на медийната аудитория.
Вторият отговор за погазването на правилата от страна на журналистите е в точно обратния случай: когато те са си извоювали непоклатима независимост и недосегаемост, които им позволяват да говорят каквото и както си поискат. Те са чистият пример за лесното и неконтролируемо преминаване от свобода на словото, към слово на омразата, защото несъмнената им интелигентност често не е съчетана с голяма хуманност, емпатия и безпристрастност.
6. Какъв ще е ефектът според Вас от един подобен форум – международната конференция „София казва „НЕ” на словото на омразата и екстремизма“? Ще се намерят ли решения на проблемите с езика на омразата, когато се обединяват политици, журналисти, университетски преподаватели и граждани?
–Не храним илюзията, че в рамките на един ден можем да намерим решения на дългогодишни проблеми. Основен за нас е опитът да поставим началото на търсенето им, като обединим различни представители на обществото. Бихме искали да преминем от критика на властта, към стремеж да я въвлечем във важни за обществото действия, като я накараме да поеме своята отговорност и инициатива за справянето с крайно отрицателни феномени, нерядко инициирани и насърчавани от нейните собствени представители.
