Както стана ясно по-рано, сградата на Драматичния театър в Благоевград буквално пропада в земята. За последните две десетилетия е „потънала“ с повече от 10 см. Два пъти е информирано Министерството на културата за проблема, изпратено е и запитване от институцията, но отговор няма.
От спешен ремонт се нуждаят десетки културни институти у нас, но някак все остават на заден план. Правителството излиза с гръмки решения от сорта на „Повече пари за култура и образование тази година“, но къде са всъщност? Може да се отпускат милиарди левове за магистрали и саниране, но не може да се отделят няколко хиляди за културата, която с времето сякаш изчезва.
Ще се срути една сграда на театър… какво толкова? Ще се построи десететажна бизнес сграда, ще се изкарват повече пари.
Имаме нужда от адекватно финансиране за културните индустрии и общности, имаме нужда от адекватно мислещи управници, но и от какво друго имаме нужда…
Ако културен обект е собственост на държавата или дадена община, всеки гражданин е в правото си да поиска по-добро отношение към дадената културна ценност. Много често хвърляме вината само на едната страна, но в този случай, както и в много други, сме виновни и ние.
Виновни сме, защото не искаме, защото когато има проблем, разчитаме, че някой друг вместо нас ще се погрижи за него. Виновни сме, защото не предявяваме никакъв интерес, не протестираме за взети решения. Виновни сме, защото не сме обединени. Виновни сме, защото сме страхлив народ.
И за край да си го кажем по български: Остава ни да чакаме! Ще се обърне ли внимание на проблема или ще се измисли поредната нова схема.