Един журналист – Вероника Герин, срещу наркомафията

 

В следобеда на 26 юни 1996 г., най-известната разследваща журналистка в Ирландия е в приповдигнато настроение. Вероника Герин се опасяваше, че може да загуби шофьорската си книжка след още един фиш за превишена скорост. Вместо това съдията в окръжния съд Наас в графство Килдаре я пуска с малка глоба и бащинско предупреждение. „Тя беше в прекрасна форма“, казва Лиз Хенд, колега и приятел от Sunday Independent , която разговаря с Герин по телефона след съдебното изслушване. „За Вероника, загубата на шофьорската книжка за три или шест месеца би било загуба на част от тялото, защото колата и двата й мобилни телефона всъщност са нейният офис.“

По пътя обратно към Дъблин за работа, Герин спира на светофар и се обажда по телефона. Тя не вижда мотора, който спира до колата й. Не вижда как един от двамата мотористи скача от мотора, изважда пистолет и се прицелва. Изстрелва цели пет куршума в гърдите и шията на Герин, убивайки я моментално. По-късно, когато нейн приятел полицай се прибира вкъщи и пуска да прослуша телефонните си съобщения, чува нейните последните думи. „Ха ха“, смее се тя за победата си в съда „Не ме хвана!“. След това следва смразяващият звук от стрелба. След това – тишина.

Ирландците са потресени от смъртта на Вероника Герин. Това е 12-то убийство в стил екзекуция през последните две години в Дъблин. Другите жертви са криминални фигури, а Герин е майка на 6-годишно момче, Кейтъл и е журналист, който отказа да спре кръстоносния си поход срещу наркобосовете. „Страната страда заради убийството на Вероника Герин“, пише The Irish Times.

Шестдесет детективи са назначени да работят по случая, а вестникът предлага награда от 159 000 долара за осъждане на престъпниците. Ирландският премиер Джон Брутън осъжда убийството и го определя като „крайно зловещо“. Издава заповед, членовете на Парламента да прекъснат летните си ваканции и да проведат специална сесия на 25 юли за организираната престъпност. Стотици хора оставят букети с цветя на мястото, на което Герин е убита, както и на сградата на Ирландския парламент, превръщайки парапетите му в светилище на спомени и цветя.

Съпругът на Герин, строителят Греъм Търли отказва да повярва, че съпругата му, с която са заедно от 11 години е убита, докато той не идентифицира тялото й и не я целува за последно. „Тогава усетих удар на сърцето ми. Това е Рони“, казва той пред националното радио няколко дни по-късно. Той и техният семеен свещеник са се опитвали да обяснят на Кейтъл за смъртта на майка му с лего блокчета, от които направили макет на колата и мотоциклета, но момчето не разбирало. „Той каза: „Мама прибра ли се?“ Аз му казах „Не, тя не е тук, но тя ще е тук, като мисли за нас“. Тогава Кейтъл отговори: „О, разбрах. Тя е с Бог и ще гледа надолу към мен и всичко, което правя отсега нататък.“

Смята се, че Герин е убита като възмездие за статиите за ирландските престъпни лордове. През септември 1994 г. излиза една от първите статии, след като Мартин Кейхил, известен като „Генералът“, е застрелян в колата си. Разказът на Герин за престъпната дейност и любовния живот на Кейхил вероятно е вбесил неговото обкръжение. Четири седмици по-късно някой стреля в стаята на нейната къща, където тя обикновено си играе със сина си.

През януари следващата година, Герин пише за престъпник, известен с прякора „Треньорът“, седмица след това пише за „Монахът“, когото тя свърза с убийството на Кейхил. В съответствие със строгото законодателство за клевета, тя скрива самоличността им с прякори. В нощта, след отпечатването на историята с Монаха, Герин отваря вратата на дома си. Пред The Guardian  тя споделя „Първото нещо, което видях, беше пистолет. Погледах го в очите и го молех – недей, недей да стреляш“. Тя извива тялото си, мъжът прокарва оръжието по тялото й, след което я прострелва в бедрото.

Когато излиза от болницата, Герин, все още с патерици, кара Греъм да я закара да посети всеки криминален лорд, който познава.  „Това е. Нека тези копелета ди видят, че не са успели. Отидох при всички, за да ги уведомя, че не са успели да ме сплашат.“

След стрелбата, издателят на Герин инсталира система за сигурност в дома й за 40 000 долара, а полицията осигурява денонощна защита. Но тя бързо се уморява от постоянно придружаващата я охрана, като се оплаква, че трудно може да работи с източниците си, когато полицията е наблизо. На приятелите си казва, че дори да „нося бронежилетка, все пак през нощта ще трябва да я сваля“.

През септември, Герин отива в конния център в Килдеър, където живее Джон Гилиган и му задава въпрос, как може да си позволи такъв разкошен дом, без да има обявени финансови доходи. В търсене на скрити микрофони, той разкъсва ризата й, и по-късно в телефонен разговор я заплашва, че ще изнасили сина й и ще я убие, ако пише за него. За първи път, Герин е била разтърсена, казва Хенд, „Мисля, че защото той бе отправил директни заплахи към Кейтъл.“

Малцината, които познаваха младата Рони Герин, предполагаха, че същото това послушно момиче, което се присъедини към счетоводната фирма на баща си в Дъблин, един ден ще води битки с подземния свят на Ирландия. Тя е едно от петте деца на семейството, възпитана от монахини в мрачния Северен Дъблин. По-късно тя играе камоги (ирландски спорт на трева) и представлява Ирландия в женския футбол и баскетбол. Сред приятелите й са децата на бившия министър-председател Чарлз Хоги. След смъртта на баща й през 1983 г., тя създава собствена фирма за връзка с обществеността и през 1990 г. се насочва към журналистиката. Първо е бизнес репортер за Sunday Business Post, след това репортер на новини за Sunday Tribune и накрая е разследващ журналист за  Sunday Independent , печелейки международно признание.

Може би най-големият й журналистически дар бе нейната решителност във всички сфери на живота й.  Хенд си спомня, как заедно с Герин са ходили на мач на Манчестър Юнайтед преди два сезона. Една от звездите на отбора, Райън Гигс бил дал на Хенд автограф върху банкнота от 5 паунда, които тя неволно похарчила на летището. „Вероника отиде, „Трябва да я някъде тук“, спомня си Хенд. „И тя обикаляше всяка маса. И любезно казваше „Имам записан телефонен номер на тази банкнота. Бихте ли погледнали, да не е във вас?“ След половин час се върна, размахвайки банкнотата „Казах ти, че ще го намеря. Няма нищо невъзможно.“

„Тя беше брилянтен, брилянтен репортер“, каза Алън Бърн, който е бил нейн редактор в Tribune. „Никога не съм срещал човек, който да има такава способност да накара хората да говорят“. Или да намери хора, които не искат да бъдат намерени. През 1993 г. тя проследи Еймон Кейси, епископът на Галуей, който стана баща на дете и избяга от Ирландия; тя го намери в планините в Еквадор. Когато Лиъм Колинс, един от нейните редактори в Sunday Independent я предупредил да не поема риск, „Тя каза „Е, хайде“. Тя вярваше, че е защитена от кодекса, че престъпниците не убиват журналисти“.

Въпреки професионалната си решителност, съпругът и синът на Вероника „бяха центърът на нейната вселена“, казва Хенд. „Не знам как го правеше, но винаги намираше  време за Кейтъл. Тя го возеше до училище, и успяваше да се грижи за него и да върши работата си“.  А що се отнася до Греъм „той беше нейното безопасно убежище, когато Вероника се прибираше. Тя имаше неговата пълна любов и подкрепа“.

Греъм Търли си спомня, че попитал жена си, след прострелването в крака й, дали ще продължи с работата си. Нейният отговор бил: „Обичам я, обичам работата си“. Тогава той й казал: „Добре, няма да ти преча, ако това е, което искаш да правиш. Но ако стигнеш до етап, когато ти е много тежко, просто дръпни юздите и си потърси нещо друго.“

Но тя никога не го направи. Пред The Guardian тя казва: „Мислех си, какъв е смисълът да отстъпя пред тях? Това е, което те искат. Тогава те ще мислят, че могат да продължават да го правят на всички останали. Така че продължих.“

 

Статията е преведена от  People.com от 22 юли 1996 г.

https://people.com/archive/death-of-a-reporter-vol-46-no-4/

Comments

comments