В началото на финансовата криза през 2008г. Исландия в буквален смисъл банкрутира. Тогава причините са споменати бегло и след това слабо известната европейска държава изчезва от радарите. Сега обаче, когато една след друга европейските държави се оказват пред прага на фалита е добре да си припомним началото.
Първоначалните пет години правят Исландия една от най-богатите държави в света. Всички банки са приватизирани през 2003г., а за привличане на чуждестранни инвеститори е въведено онлайн банкиране. Ниските разходи позволяват относително висока доходност. Сметките, наречени IceSave, привличат много дребни английски и холандски инвеститори. Но с увеличаването на инвестициите се увеличава и външният дълг на банките. През 2003г. дългът на Исландия е 200% от брутния й вътрешен продукт, а през 2007г. – 900%! Световната финансова криза от 2008г. е смъртоносният удар. Трите главни банки – Landbanki, Kapthing и Glitnir фалират и са национализирани, а кроната губи 85% от стойността си спрямо еврото. В края на годината Исландия обявява фалит. Премиерът на социалдемократическото коалиционно правителство Гейр Харде води преговори за получаване на кредит 2,1 милиарда долара, към който скандинавските страни да добавят още 2,5 милиарда. Но МВФ и ЕС притискат Исландия да вземе други мерки, като поемат върху себе си дълга с твърдението, че това е единственият начин страната да плати на Британия и Холандия. Протестите и безредиците продължават, правителството подава оставка и след избори през април 2009 година на власт идва лява коалиция. Тя осъжда неолибералната икономическа система, но веднага се предава пред искането Исландия да плати общо 3,5 милиарда евро. Това означава всеки исландец да плаща по 100 евро на месец 15 години за дълг на едни частни лица към други частни лица.
Всъщност това е и последната капка, която прелива чашата. След нея се случва необикновеното. Исландските лидери заемат страната на своите избиратели. Държавният глава Олафур Рагнар Гримсон отказва да ратифицира закона, който ще направи гражданите на Исландия отговорни за дълговете на исландските банкери и свиква референдум. Естествено, международният натиск да не бъде провеждан референдум се усилва. Британия и Холандия заплашват със санкции, водещи към изолация на страната. В самото навечерие на референдума, МВФ заплашва с отказ от всякаква своя помощ, а Британското правителство заплашва да замрази спестяванията и текущите сметки на исландците. Гримсон заявява „Казаха ни, че ако не приемем международните условия, ще се превърнем в северната Куба. Но ако ги бяхме приели, щяхме да се превърнем в северното Хаити”. На мартенския референдум през 2010г., 93% гласуват срещу изплащането на дълговете. МВФ незабавно спира кредитирането, но това не спира исландците. Поддържано от гневните граждани, правителството започва граждански и углавни следствия срещу банкерите, отговорни за кризата. Исландците обаче не спират и дотук, те решават да приемат нова конституция, която да освободи страната от властта на международните финанси и виртуалните пари. За написването й народът на Исландия избира 25 от 522 възрастни граждани, нечленуващи в никаква политическа партия, които са препоръчани от минимум 30 други граждани. Този документ е дело не на шепа политици, а е написан в интернет. Учредителните заседания са провеждани онлайн и гражданите могат да пишат своите коментари, както и да внасят предложения, наблюдавайки лично как конституцията им придобива форма. Родената с всенародно участие конституция ще остане в историята като първата създадена онлайн конституция.
Днес същите решения се налага да вземат и други народи. В такава ситуация последното, което МВФ и ЕС искат, е да бъдат питани пряко хората. Пряката демокрация е ужасяваща за банкерите и бюрократите. Историята се повтаря, сценарият е същият, но и резултатът също. Вотът на гърците обаче, показа, че не става въпрос за дилетантско правителство на крайнолеви идеалисти. Всъщност той припомни какво означава капитализмът. От самото начало МВФ и ЕС действат от позицията на доста удобното еднопосочно допускане, че ако дадеш на някого пари назаем, той задължително ще ти ги върне. Това обаче не е начинът, по който свободният пазар работи. Взимането на заем, сам по себе си не дава гаранция за бъдещото му изплащане. По-скоро е риск, който кредиторите поемат с надеждата, че ще бъде изплатен. И ключовата дума тук е „риск“. Ако поемете риска, може да получите дивидент под формата на лихва, но може и да загубите парите си. Вече сме го позабравили, но на свободния пазар кредиторът също може да губи. В случая, всички знаеха, че Гърция не може да плати заемните суми, при това го знаеха още преди да започнат преговорите. Достатъчен е бегъл поглед върху гръцкия БВП, за да се установи, че гръцката икономика се свиваше. А за да може да се плащат дългове, икономиката трябва да расте – това е основен закон. Но за сметка на това наливането на виртуални хартиени знаци с ясното съзнание, че няма да бъдат върнати, се оказва много добър инструмент за политическо и икономическо изнудване върху всяко правителство. Увлечени в тази посока, призваните да бъдат лидери в ЕС загърбиха основните принципи, залегнали при създаването му. Вместо да освободят малкия и средния бизнес, те започнаха да създават олигархични модели по тоталитарен образец. Забравиха демокрацията, свободата, солидарността, че дори и суверена си. И понеже природата не търпи вакуум, това доведе до появявата на новите лидери: Олафур Гримсон в Исландия, Алексис Ципрас в Гърция, Пабло Иглесиас в Испания, Бепе Грило в Италия, Марин Льо Пен във Франция …
Накъде ще поведат народите си, не знаем, но едно е сигурно, че пътят няма да е лесен. Знаем обаче, че когато народите сами решават собствената си съдба – това е нещо възхититeлно!
Бунтът на народите: Исландия беше началото, Гърция я последва, предстоят Италия, Испания, Франция …
