Урок по чест, човечност и сиромашка доблест в Гоце Делчев и как 5 лева са 5 щастливи дни за един истински Човек!

b2m2kvjrEXrsQYYMN6FW_thumb-large

Човечност. Хубав термин, за съжаление, съществуващ просто така, на хартия. Без фактическо покритие. Човечността напоследък е „кът“, чуждо понятие за хората. Забързани, задъхани и вглъбени в собствените си материални цели и мечти, забравяме основната си цел – да бъдем Истински Добри Човеци.

Оказва се обаче, че Истински Добри Човеци все пак има. Именно такива са един възрастен дядо, по стечение на обстоятелствата превърнал се в „главен герой“ в съвсем прясната днешна случка, която ще ви предадем и един благоевградски адвокат, който ни я разказа. Вижте разказа на Мартин Бусаров, публикуван без редакторска намеса:

„Преди малко, минавайки по една от улиците на Гоце Делчев, ме спря един човек и с плах глас ме попита дали мога да му услужа с 80 стотинки. Трябвали му за билет до селото му, защото си изгубил чантичката с парите и паспорта….
Разказа ми, че не се разбирал със шофьора на автобуса, който пътува до селото му, имали спор за имот, и не искал да му се моли да го вози без пари …. Избрал мен, защото само аз от всички минаващи съм вървял с вдигната глава и съм се усмихвал на старите хора…
Аз го попитах дали иска да му взема някаква храна, дали не си е загубил и лекарствата…
Човекът кротко ми отговори, че иска да се прибере, щял да се нахрани вечерта, но искал да си види кравичката….
Извадих 5 лв. /това ми бяха всички дребни/ и му ги подадох.
Той видя,че само тази банкнота ми беше в джоба, и се стресна. Сложи си ръка на рамото ми и ми проговори с най- мекия и благ глас,все едно ми проговори Земята, каза “ ама нали ти си имаш и за теб парички, не ми давай толкова, това са много пари,с толко карам 5 дни…не искам 5 дни да нямаш ти, защото си ми услужил на мен.“ Взе парите, отиде да ги разбие на павильона в близост и ми върна 4.20лв.
Блокирах! Стоях на площада с 4.20 лв. ,които са 4 щастливи дни на един истински човек…
Хора, в какво сме се превърнали!?!?!
Защо не можем да обичаме и да сме истински, а стоим с маски и сме лицемерни и алчни….
Дано Бог да го възнагради този истински човек с нещо хубаво!!!
Моята е ясна….“

Ние се трогнахме. От жеста на Мартин Бусаров, доказал чисто и просто, че не е важно кой и какъв си, а какво сърце имаш и колко истински си всъщност. Още повече обаче се трогнахме от тази така непревзета, истинска, без капка фалш простичка честност, от сиромашката доблест на възрастния човек. От факта, че вместо да вземе дадените му пет лева и „да си оправи седмицата“, човекът с достойнство и доброта взема точно толкова, колкото му е необходимо и нито стотинка повече. Тежка и тъжна е реалността. Защото случаят, разказан от Мартин, е прецедент. И от двете страни. Такива хора вече няма, няма Човеци.

Недоверчиви и алчни, вглъбени в собствените си нужди, мисли, желания и цели, забравяме да живеем и да протягаме ръка другиму. Прави чест на адвокат Бусаров, че е искал да помогне със сума, многократно надвишаваща исканата. Прави чест и на човека, изпаднал в нужда, че не се е възползвал от добротата му и най-вече – че му е дал урок по човечност и любов към ближния: „не искам 5 дни да нямаш ти, защото си ми услужил на мен…“

„Хора, в какво сме се превърнали?“ , пита напълно обърканият Мартин. Същото питаме и ние. Защото, за съжаление, изстиналите човешки отношения не са само между непознати, а и между близки хора, роднини. И тук не можем да не ви припомним една неотдавнашна случка, в която „главен герой“ бе една възрастна баба от Благоевград. Разтърсващ разговор от само 4 изречения, а толкова много болка и тъга в думите, отронили се директно от сърцето на една майка, една баба. припомнете си случаят, който ни разказа репортерът ни Ваня Янева, а изводите – оставяме на вас.

„Вървя забързана през града, защото закъснявам за работа, когато един плах глас ме прекъсва: „Момиче, днеска на училище ли си?“. Обръщам се и пред мен стои една възрастна жена, дребна баба със забрадка и безкрайно благ поглед, която ме гледа с надежда. „Бабо, аз вече не съм ученичка“ – отговарям напълно объркана.
„Нищо, а дали знаеш децата ваканция ли са още?“ – продължава да пита бабата.
„Ами не, бяха вчера и онзи ден, от днес са на училище“ – отговарям още по – объркана от преди.
„Чудно, питам те, понеже внучката каза, че ще ми се обади като е ваканция, пък не се обади…“ – промълвява възрастната жена повече на себе си, отколкото на мен..и отминава.
Стоя и я гледам в продължение на много време. И се чудя – жената е възрастна, може да ми е баба, значи внучката е в последните класове. Наум обвинявам момичето – толкова ли е заета, че не може да се обади на жената, която я обича повече от себе си? Кои ангажименти са по-важни от това да зарадваш баба си? И осъзнава ли внучката, че един вмъкнат в служебни и училищни ангажименти телефонен разговор би бил единственото хубаво нещо, което ще се случи на възрастната жена днес? Че тя ще се радва, че е чула детето си, че после развълнувана ще разкаже на приятелките си как то й се е обадило, че е добре, че днес има шестица по математика и …И се замислих. Осъзнах, че внучката съм и аз. Че моята баба също чака телефона да позвъни. Присетих се и за художественият герой на един дядо, който отива в сервиз за телефони и иска да поправят телефона му, ала техникът му казва, че не е развален. Тогава дядото пита: „А защо синовете ми не ми се обаждат?“.
Случката с бабата от тази сутрин обаче не е измислица. Срещнах тази жена и видях смесицата от надежда и отчаяние в очите й.
После се обадих на баба. Сега е щастлива.“

Comments

comments