С тържествен звън на камбани и издигане на националния флаг започнаха празненствата по поводгодишнината от освобождението на Горна Джумая и Пиринска Македония. 5-ти октомври е дата, която трябва да ни накара да прочетем имената на улиците, по които минаваме и да сведем глава пред паметниците.
На 5 октомври 1878 г. избухва Кресненско-разложкото въстание. Въстанието е въоръжена съпротива на българското население от Македония против Берлинския договор 1878 г. Българите от Македония изпращат до правителствата на Великите сили и Временното руско управление петиции, мемоари и молби, с които протестират срещу решението техните земи да останат в пределите на Османската империя. С влизането в сила на злощастния за цялото българско общество Берлински договор – Горна Джумая преминава в прякото подчинение на турската военно-административна и политическа власт. Това положение се запазва и продължава до 1912 г., когато Горна Джумая, както и цяла Пиринска Македония, получават окончателно своето политическо освобождение.
Първото освобождение на гр. Горна Джумая
на 12 февруари 1878 г.
Към въоръжена намеса Русия пристъпва след жестокото потушаване на Априлското въстание от 1876 г. и безуспешното приключване на Цариградската посланическа конференция /1876 г./, която се опита по дипломатически път да разреши възникналата криза в сложния Източения въпрос породена от въстанието[i]. Официално Руско-турската война е обявена на 12 април 1877 г. с Манифест на император Александър ІІ.
На 15 юни 1877 г. авангардът на главните сили на руската армия под командването на генерал М. И. Драгомиров преминава река Дунав при Свищов. От прехвърлените основни сили на руската армия се формират три отряда – Източен отряд, командван от престолонаследника Александър Александрович, Западен отряд, командван от генерал Н. П. Криденер и Преден отряд, в чийто състав влиза и Българското опълчение, начело с генерал Й. В. Гурко[ii]. В хода на самата война настъпват нови прегрупирания на руските войскови сили действащи на Балканския боен театър и се формират нови бойни отряди. Същевременно в сраженията водени по време на Освободителната война /1877-1878 г./, участват също румънски и финландски войскови части, действащи в състава на руската армия[iii].
Решителен поврат в Руско-турската война настъпва след епичните боеве при връх Шипка, Шипка-Шейново, обсадата и превземането на Плевен и зимното преминаване на Стара планина, завършило с овладяването на Одрин[iv].
Трябва да се обърне специално внимание на обстоятелството, че през цялата Руско-турска война българското население оказва на настъпващата руска армия разнообразна и многостранна помощ, подпомагайки всеотдайно и безрезервно нейното придвижване към крайната цел – Цариград. Много българи доброволно се поставят в разположение на руското командване като водачи в непознатите за русите планински пътища, събират разузнавателни сведения и ги предоставят на руските офицери, осигуряват транспорт /коли, коне, товарни животни/ за пренасяне на военни материали и боеприпаси, полагат грижи за болни, ранени и измръзнали войници.
Във войната се включват и десетки български доброволчески чети, предвождани от известни войводи – Цеко Петков, Ильо Марков, Георги Пулевски, Панайот Хитов и други, някои от които действат съвместно с настъпващата руска армия, а други предпазват местното българско население в незаетите от руските войски селища, от турските издевателства и нападенията на многобройните башибозушки орди[v].
Най-значителна военна помощ на русите българското общество оказва посредством формираното и действащо в състава на руската армия Опълчение[vi]. Първоначално числеността на Българското опълчение възлиза на около 7500 доброволци, в последствие с присъединяването на нови доброволчески групи надхвърля 10 000 души[vii]. От този състав на опълчението командвано от ген. Н. Г. Столетов, 75 доброволци са от Пиринския край, а конкретно от Горна Джумая са 12. Поименно това са: Антон Георгиев, Филип Иванов, Стефан Трифонов, Ангел Христов, Иван Банчев, Тодор Георгиев, Дончо Николов, Лука Христов, Панайот Стойков, Георги Василев, Тончо Витанов и Стоян Георгиев[viii].
Сформираното българско опълчение участва успешно във войната, показвайки завидна храброст и героизъм в бойните действия при Стара Загора, Шипка и Шейново, като по този начин дава своя принос за победния изход и за освобождението на България от вековното иго.
Военните действия между воюващите страни – Русия и Турция, се прекратяват с Одринското примирие от 19 януари 1878 г., което открива път и за сключване на мирен договор. Според решенията на сключеното примирие, град Горна Джумая влиза в зоната, която трябва да бъде окупирана от руските войски /демаркационната линия минава по склоновете на Източните и Средните Родопи и през Рила достига градовете Горна Джумая и Кюстендил/, но поради военни и дипломатически съображения, русите не пристъпват към освобождаването на града[ix].
По същото време в Горноджумайско вилнеят многочислени банди, формирани от черкези и башибозук, допълнително градът е препълнен от бежанци – турци и черкези от произволите на които страда местното българско население, ограбвана е храната, добитъка, покъщината му, а съпротивлявашите се жители са убивани. Башибозушките орди вършат безчинства и всяват страх сред мирното българско население, като нападат и селата по коритото на Рилската река, числящи се към съседната Дупнишка кааза[x].
За противодействие и защита на местното българско население тук се създават чети, като център на разгърналото се съпротивително движение става с. Рила – оперативна база на революционните дейци от Горноджумайско още от драматичната 1876 г. По обективни причини тук въстание през паметната 1876 г. не избухна, но градът също даде своя принос в усилията на априлци за извоюване политическа свобода за целокупния български народ. Имената на видните Горноджумайски граждани – Георги Измирлиев Македончето и Димитър Марков са пряко доказателство в защита на тази теза.
Високоинтелигентният и ерудиран юнкер от Одеското пехотно училище – Георги Измирлиев е определен през 1875 г. от Гюргевския централен революционен комитет за помощник-апостол и военен инструктор на I-ви Търновски революционен окръг с главен апостол Стефан Стамболов. В качеството си на апостол в продължение на три месеца Македончето развива активна дейност по подготовката и организацията на предстоящото въстание в I-ви революционен окръг, но в резултат на предателство и настъпилите разкрития в комитетската мрежа е заловен и на 28 май 1876 г. обесен в гр. Горна Оряховица[xi].
Другата свидна жертва дадена от гр. Горна Джумая по време на Априлските събития – учителят Мите Марков, е също заловен по време на революционната си дейност /в с. Падеж/ и през месец октомври 1876 г. обесен на моста на р. Бистрица[xii].
Както вече се отбеляза за център на съпротивителното движение в Горноджумайско през 1877-1878 г. е определено с. Рила. Тук се сформират две чети, в чийто състав влизат жители от околните села засегнати от турските набези, и граждани на самия град Горна Джумая. Същевременно в тях се включват и редица доброволци пристигнали от Радомирско, Самоковско и Трънско. Начело на първата чета застават Иван Андреев от София и Иванчо Костов, а втората се оглавява от видния просветен и революционен деец на гр. Горна Джумая /роден в с. Ново село, Щипско/ Арсени Костенцев, тук са също Петър Рафаилов от с. Рила и самоковския учител Михаил Векилски[xiii]. Четите водят няколко успешни сражения, /такова е сражението при с. Пороминово/ с турските мухаджири, черкези и башибозуци, заграбили от българското население по долината на р. Струма голям брой добитък – 6 000, и дори извършват няколко безуспешни акции за овладяване и освобождаване на гр. Г. Джумая[xiv].
Тези активни действия на българските чети „се търпят от руската войска и власт” в Дупница и в Софийската губерния, към която е причислен и Г. Джумая, тъй като според Одринското примирие тя има правото да завземе този град и настани своя власт [xv].
Невъзможността на действащите български чети сами да осъществят освобождаването на града принуждава джумайските жители да съставят специално прошение-молба, подписано от изтъкнатите местни граждани – Георги Стоименов, Христо Марков, Стоян Николов, Стефан Манолов, Христо Траянов и Евинчо Костов, което на 7 февруари 1878 г. е връчено на Софийския военен губернатор генерал А. Арнолди.
В молбата се казва: „Ваше Превъзходителство, Долуподписаните пратеници от страна на българското население на Дупнишка Джумая с настоящето смирено наше прошение смеем да помолим Ваше Превъзходителство да благоволите да се помогне колкото се може по-скоро на незавидното положение на отечеството ни, което се забавиха досега да вземат доблестните войници на Негово Величество Всерусийския цар и български освободител. Турците се върнаха в огнищата си и правят всякакви грабежи, убийства и насилства, каквито може да си позволи само грубият азиатски фанатизъм. Като представяме тази наша просба, с надежда сме, че Ваше Превъзходителство няма да ни оставите без многопотребната ни в тези обстоятелства помощ, така да се завърнем и зарадваме нашите съотечественици в Дупнишка Джумая[xvi].”
Настойчивата молба на джумайските жители до Софийския военен губернатор генерал Арнолди улеснява значително руския полеви щаб в решението да освободи град Горна Джумая, който, както бе вече отбелязано, съгласно подписаното примирие влиза в руската окупационна зона. За целта се сформира отряд в състав: три батальона от 124–ти пехотен полк, два ескадрона от Мариопулски хусарски полк, един взвод от 4-ти Донски казашки полк и четири оръдия от Осма конна батарея на 31-ва артилерийска бригада под общото командване на флигел-адютант подполковник граф Щакелберг[xvii].
На 8 февруари 1878 г. отрядът се съсредоточава в град Дупница, след три дни потегля за Горна Джумая. Командир на авангарда е майор Иван Павлович Орлински.
В спомените за своя баща Христо Алексиев Дяковски, най-малкият негов син Иван Христов Дяковски споменава фактът, като същевременно се позовава и на твърденията на жител от Горна Джумая, че по време на освобождаването на града, неговият баща опълченеца Христо Дяковски /родом от с. Дяково, Дупнишко/ е изпълнявал длъжността ординарец на руския командир предвождащ отряда. Това твърдение се обяснява и с обстоятелството, че Христо Дяковски е владеел много добре руски и турски език и вероятно това е една от причините да бъде назначен на този пост[xviii].
Придвижвайки се към крайната цел – гр. Горна Джумая, отрядът води краткотрайни и откъслечни сражения с турски аскер и башибозук, които се движи по Рилското корито с 200 празни коли за грабеж и ограбва селата Стоб и Пороминово[xix]. Такова сражение се води на височината при с. Бараково, при което в завързалият се оживен бой взема участие и руската артилерия. В резултат на последвалите успешни действия русите успяват да изземат от бягащият турски башибозук по-голямата част от пълните с плячка коли, след което поради настъпилата нощ се установяват за нощувка в близкото с. Кочериново. Същевременно при това краткотрайно, но успешно сражение, руската страна дава двама убити и ранени също двама войници от състава на Воронежкия полк. На следващият ден рано сутринта убитите руски войници са погребани с тържествена церемония и в присъствието на голяма част от местното население в българските гробища на с. Кочериново[xx].
Междувременно в разгара на сражението, една руска граната „пада всред чаршията на гр. Г. Джумая, и причинява голема паника”, която се засилва вследствие преминаването на разбития и бягащ в пълен безпорядък башибозук. След като местните турци установяват, че настъпващият отряд „не са български комити”, а редовна руска войска, „всичко живо хуква да бега и да се спасява по пътя за Кресна и Серес, като оставя на произвол имота си”[xxi].
Отбелязвайки тези събития, трябва да се посочи и фактът, че към състава на руския отряд който се придвижва по Рилското корито се присъединяват и действащите български чети, и те също вземат дейно участие в разгърналите се сражения.
Руският отряд приближава гр. Горна Джумая, междувременно напуснат от полицията, администрацията и самото турско население[xxii]. Всъщност до вечерта на 11 срещу 12 февруари 1878 г. в града остават само единици турци – „старци, недъгави и болни, които не са имали възможност да побегнат”[xxiii].
Според някой изследователи преди предприемането на военната операция по освобождаването на гр. Горна Джумая, руската власт в лицето на майор Орлински изпраща парламентьор – поручик Мешковато при каймакамина на гр. Горна Джумая – Рашид бей с предложение за доброволно изтегляне на турците зад установената от сключеното Одринско примирие демаркационна линия. Категоричният турски отказ довежда до последвалото руско настъпление и бързото овладяване на гр. Горна Джумая[xxiv].
Междувременно на 11 февруари руският отряд наближава града и спира за нощувка на височината Баларбаши.
На 12 февруари 1878 г. освободителите влизат в град Горна Джумая, тържествено посрещнати от признателното българско население[xxv].
Всъщност първи в града влиза един взвод кавалерия за да разузнае действителното положение, след него пристига и аванагардът предвождан от майор Иван Павлович Орлински.
За тези незабравими дни в историята на града свързани с вълнуващото посрещане на руския освободителен отряд, разказва очевидецът Никола Лазарков: „ Мнозина младежи от българите из града още в зори бяха наизлезли по разни пътеки по рида, за да видят ще ли пристигнат русите. И като видяха, че наближават, търчаха на към тях гологлави, държейки фесовете си в ръце, и с поклони викаха: „Няма турци, братушки, няма, те всички нощес избягаха[xxvi].”
Военната акция по овладяването на гр. Горна Джумая завършва успешно и Флигел-адютант полковник граф Щакелберг в рапорта си от 17 февруари 1878 г. до военния губернатор на София генерал-майор А. И. Арнолди докладва следното: „Донасям на Ваше превъзходителство, че въз основа на предписание № 305 от 7 февруари аз с поверения ми отряд, на 11 февруари излязох от гр. Дупница, като изпратих в авангард дивизион от поверения ми полк и стрелковата рота от 124-ти пехотен Воронежки полк с парламентьорски флаг. В 2 часа след пладне, като достигнах село Кочериново, получих донесение от командира на авангарда, че от с. Пороминово по направление към Горна Джумая се е проточил турски обоз, натоварен предимно с фураж, състоящ се приблизително от 1 000 коли под прикритието на конни и пеши башибозуци, които, като видели авангарда, излязъл от с. Бараково и достигнал на пушечен вистрел, необръщайки внимание на парламентьорския флаг, открили силен огън; като чула това неприятелската пехота, стояща пред Горна Джумая, веднага започнала настъпление… На 12 февруари 9 часа сутринта аз с отряда, назначен от мене за гарнизон влязох в град Г. Джумая, а отрядът, предназначен да се върне в София, остана на бивак на една от командующите височини, северно от града. За комендант на града назначих командира на 4-ти ескадрон от поверения ми полк майор Орлински[xxvii].”
Същевременно за окръжен началник на освободения град руското военно командване назначава щабскапитан от гвардията Йосиф Вартоломеевич Шевченко, който изгражда и първата местна административно-полицейска власт, съгласно „Временните правила за управление на българския край”[xxviii].
Всъщност гр. Горна Джумая единствен от селищата на Пиринския край е освободен от руски войскови части и неговите жители макар и временно се докосват до дългоочакваната свобода. Този исторически факт се потвърждава и в спомените на съвременници от 1878 г., които с нескрита тъга отбелязват, „че руските войски стигат до Горна Джумая и тук спират своето настъпление[xxix].”
Първоначално при административното устройство на освободения гр. Горна Джумая се създава „мирна полицейска власт” /пеши и конни стражари/ избрана от състава на „по-първите юначни и грамотни граждани.”Тя се състои от един полицейски пристав и двама старши стражари. За началник на този полицейски орган е избран Костадин Г. Динко от гр. Дупница, в последствие на тази длъжност е назначен местният гражданин Андон Д. Мициев /по-късно той става адвокат, градски кмет и народен представител/[xxx]. Избран е и старши конен стражар – Китан Грънчаров от Разлог[xxxi].
Първоначално полицейската стража, която се ползва с особена почит от местното население, което безпрекословно изпълнява заповедите й, носи свое собствено домашно облекло, като за отличаване от останалите служби носи на гърдите си тенекиен знак с буквата „П”. Въоръжението на същите се състои от различни видове турски пушки, а също и от техни собствени револвери, саби, ятагани. С необходимата униформа и еднакво въоръжение, стражарите се сдобиват едва през следващите няколко месеца. Същевременно конните стражари разполагат със собствени коне, с които обикалят окръга, „за да вардят реда и да разнасят правителствените разпореждания”[xxxii].
Важно обстоятелство в процеса на усиленото изграждане на местните органи на управление е фактът, че в гр. Горна Джумая не се създава околийско административно ръководство, а окръжно – с оглед присъединяването на Пиринския край към Българската държава[xxxiii].
През месец март 1878 г., в присъствието на Софийския губернатор Алабин и неговият помощник видния български общественик Марин Дринов, в гр. Горна Джумая се провеждат местни избори за съставяне ръководни органи на административната власт. На тези избори се налага ценз – до участие се допускат само жители над 25 годишна възраст, при това състоятелни и имотни. Определя се и ден за тяхното провеждане – „в края на втората половина на м. март 1878 г.”[xxxiv]. Любопитен факт в този процес е обстоятелството, че самото гласуване се извършва със зърна от боб и царевица, пускани в пръстени съдове[xxxv].
В резултат на успешно проведените местни избори, в управлението на града влизат видни Горноджумайски граждани и дейци от други градове, изявени културно-просветни българи и заслужили общественици. Така например за председател на Градския управителен съвет е избран Иван Стоименов с помощник – Илия Лазаров, за секретар или както тогава се нарича тази длъжност – писар е определен Костадин Николов от Мехомия.
В Окръжния управителен съвет освен И. В. Шевченко влизат – председателят Мане Марков и Воин Николов, и членовете – Иван Мишков и Г. Димитров. Съставя се и Окръжен съдебен съвет, с председател Васил Разсолков от гр. Дупница и членове Арсени Костенцев от с. Ново село, Щипско /учител в Г. Джумая/ и Коте Чорбаджигошев от гр. Горна Джумая. Тези трима членове на Окръжния съдебен съвет, се утвърждават лично от императорския руски комисар в България и се назначават за постоянно. Освен тях в съда вземат участие и т. нар. непостоянни или почетни членове, които заседават поред /съдебни заседатели/. За секретар на Окръжния съдебен съвет, който от началото на втората половина на 1878 г. се преименува на Окръжен съд, е назначен дотогавашния селски учител Спас Харизанов от с. Влахи, Мелнишко[xxxvi].
Формира се също така акцизна служба със завеждащ Георги Димитриев Годжо – виден деец от с. Сърбиново, Горноджумайско[xxxvii]. свиква се и първият набор от младежи за войската[xxxviii].
По сведение на В. Караманов окръжния началник на Горна Джумая – щабскапитан Й. В . Шевченко, се ползва с голям престиж сред местното българско население, като успява особено да спечели уважението и почитта на хората вследствие на грижите които полага за „облекчение участта на надошлите в града и окръга миролюбиви бежанци” дошли от Царево село, Малешевско, Мелнишко, Петричко и Разложко след безуспешно приключилото Кресненско – Разложко въстание. Същият автор отбелязва още, че Й. В. Шевченко е почитан и от ръководните дейци на самото въстание, тъй като „им съчувствува и ги улеснява в всичко възможно за благополучното му изкарване и освобождение на поробена Македония”[xxxix].
В хода на усилената дейност по изграждането на местните органи на управление, в следствие на заразите плъзнали от измрелия многоброен едър домашен добитък от глад, студ и болести, през зимата на 1879 г. градът е обхванат от епидемия – тифус. Сред многобройните жертви на смъртоносната болест от различен социален състав и възрастова граница е и майор И. П. Орлински.
Жителите на гр. Горна Джумая отдават последна почит и засвидетелстват своето уважение пред доблестния руски офицер, който е погребан с подобаваща тържественост в двора на местната черква „Въведение Богородично”. Впоследствие /не е установена точната година на това събитие/ със съдействието на монаси от Рилската света обител тленните останките на майор Орлински са пренесени в Русия[xl].
Паметната плоча издигната в двора на черквата „Въведение Богородично”, в чест на майор И. П. Орлински съществува и до днес, като символ и незабравим спомен за Първото освобождение на гр. Горна Джумая през 1878 г.
В знак на признателност за освобождаването на България, в частност и на града /макар и временно/ от руските войски през 1878 г. жителите на гр. Горна Джумая съставят и изпращат благодарствен адрес до „Цар Освободителя”. Благодарственият адрес е подписан от общо 56 жители на Горна Джумая, като от тях 10 души са свещеници, учители – 3, от състава на Градския съвет – 10, от Окръжния съвет – 14, от Съдебния съвет – 10, „граждани и гражданки” – 9[xli]. Дали този адрес изпратен от признателните горноджумайци успява да пристигне по предназначение, т. е до самия руски император досега не е установено с категорична точност.
Междувременно двете враждуващи страни – Русия и Турция подписват мирен договор в историческото селище Сан Стефано, разположено близо до Цариград. Благодарение на дипломатическия такт и настойчивост на руският пълномощник граф Н. П. Игнатиев на 3 март 1878 г. /19 февруари 1878 г./ се подписва и самият Санстефански мирен договор. Клаузите на договора предвиждат създаването на автономно трибутарно Българско княжество, чиито граници обхващат цяла Северна България, без Северна Добруджа, която минава към Румъния, цяла Тракия, без Гюмюрджинско и Одринско, които остават в Турция, и цяла Македония, без Солунската област и Халкидическия полуостров[xlii].
Следователно подписаният договор включва в Българската държава с малки изключения земи, населени предимно от българския етнос и почти същите територии, очертани на международната Цариградска конференция от 1876 г. и Султанският ферман за възобновяване на Българската екзархия от 1870 г[xliii]. Същевременно с договора се уреждат редица придобивки и за другите балкански държави. Румъния, Сърбия и Черна гора получават пълна независимост и редица териториални разширения.
Но Санстефанският договор се оказва прелиминарен, тъй като руското правителство още преди започването на военните действия поема ангажимент към Англия и Австро-Унгария, че уреждането на всички въпроси, свързани с резултатите от войната, които засягат техните интереси, окончателно ще се решават на общ форум с участието на всички Велики сили.
Поради това обстоятелство както и поради категоричното настояване на Англия и Австро-Унгария, които решително се обявяват против подписания Санстефански договор, през лятото на 1878 г. в Берлин, под председателството на Ото фон Бисмарк, се провежда конгрес, с участието на всички Велики сили и Турция.
На Берлинския конгрес, на който за пореден път се сблъскват в остро противоборство интересите на Великите сили, конкретно между Русия и Англия, решенията на подписания между Русия и Турция договор на 3 март 1878 г. се ревизират[xliv].
Берлинският конгрес и подписаният на него договор жестоко разпокъсват възстановената след векове робство Българска държава. Предвидените за включване в нейните граници територии се разделят на няколко части. Северна България се организира като политически автономно, но зависимо от султана Княжество, обхващащо земите на Северна България и Софийския санджак; Южна България под наименованието Източна Румелия остава в границите на Османската империя с права на административна автономия; Северна Добруджа се дава на Румъния в замяна на Южна Бесарабия, която конгресът приема да бъде върната на Русия. Част от западните български земи, влизащи в диоцеза на Българската екзархия – Нишко, Пиротско, Вранско, съгласно решенията на конгреса преминават към Сърбия. Останалите земи също с преобладаващо българско население се връщат под пряката политическа и военна власт на султана със задължение за въвеждане в тях на административни реформи. Конгресът съкращава пребиваването на руските войски в България от две години на девет месеца[xlv].
Установяват се също така основните положения по избора на български княз и по устройството и управлението на Източна Румелия. Освен годишният данък, който Българското княжество трябва да плаща на Турция, за него остават в сила неравноправните договори, сключени между Високата порта и западните държави[xlvi].
На практика Берлинският конгрес изработва „мирен” договор, който чуствително намалява резултатите от Освободителната Руско-турска война /1877-1878 г./. Той разрушава националното единство на българския народ и оставя значителни български земи отново под османско владичество.
Берлинският договор се оказва съдбоносен и за гр. Горна Джумая, който съгласно неговите клаузи се връща на Османска Турция и следователно остава извън пределите на Българското княжество. Същевременно още по време на провеждането на самия конгрес, и особено след него, българската общественост от всички краища на етническата територия организира мощна петиционна кампания за запазване на националното единство, т. е. на Санстефанска България. Многобройни изложения, молби и протестни писма /с хиляди подписи/ се изпращат до Великите сили, Руския император и представителите на Временното руско управление в освободените земи.
Жителите от Горноджумайско също изразяват открито своя протест и неодобрение от наложения Берлински диктат и изпращат специална делегация до столицата на България, начело с видния просветен и революционен деец Арсени Костенцев. Със застъпничеството на Марин Дринов делегацията е приета и успява да изрази непосредствено пред самия княз Дондуков желанието на населението, град Горна Джумая да остане в пределите на Българската държава[xlvii].
На отправената гореща молба за съдействие и помощ, княз Дондуков отговаря следното: „Господин председателю, идете и кажете на джумайското население, че със скръб в душата си и с горест на сърцето си му заявявам, че е невъзможно вече Джумая да остане под България, защото сам господар Императорът е подписал Берлинския договор. Предайте му и думите на Императора: „Аз поставих оградата на България в Сан-Стефано. Берлинския договор развали тая ограда, но белезите на оградата останаха[xlviii].”
Берлинският конгрес и неговите решения, пряко рефлектирали върху Горна Джумая, поставят населението на града пред трудна дилема – да „преклони глава пред турците, или пък да се изсели, като напусне завинаги родното място, имот и т. н.[xlix]” По този повод на площада в града, според Арсени Костенцев в полицейския двор, се провежда специално събрание, на което след обстойно разискване на възможните варианти се взема единодушно решение – Горноджумайци да напуснат своите родни места, само да не се върнат отново под османска власт[l]. Въпреки съветите на княз Дондуков спрямо жителите на града да не се изселват масово в свободното Българско княжество, при създалото се безисходно положение допълнително усложнено и от напиращите турци да се завърнат по домовете си в Горна Джумая, жителите на града, както и много семейства от селата на околията „с тъга почнали да товарят покъщина, дрехи на дошлите коли /колите са отпуснати от княз Дондуков/ и да се отправят оттатък Рилската река – гранична линия[li].”
Българското население на Горна Джумая напуска града съвместно с изтеглящия се руски отряд, като по родните си домове остават само около 80 български семейства. Същевременно изтегляйки се от града някой от „кресненските комити” запалват християнската махала, за да не остане в ръцете на турците[lii]. Русите успяват да овладеят и потушат пожара обхванал изоставената християнска махала, единствено къщата на Арсени Костенцев „изгоря съвършено[liii].”
Съвременника на тези драматични за Горна Джумая дни – дядо Янко Николов Гицов, тогава 9 годишно момче, и един от малцината останали в града българи пише: „С голема мъка се разделихме с братята освободители, когато те напуснаха Горна-Джумая[liv].”
Бежанците от Горноджумайско се настаняват в различни селища на Княжество България, като най-голям брой семейства се заселват в гр. Дупница. Сред установилите се в Дупница Горноджумайци е и семейството на апостола от Априлското въстание – Георги Измирлиев[lv].
По същото време в Горна Джумая се завръща избягалото още при идването на руският отряд в града, през февруари 1878 г., турско население.
Свободата на гр. Горна Джумая е краткотрайна като времетраене /от 12 февруари 1878 г. до началото на месец юли 1879 г./, но това освобождение има важно значение за последвалите борби и национални стремежи на населението от града и региона[lvi].
В последвалото Кресненско-Разложко въстание /1878-1879 г./, което се явява и първият въоръжен протест срещу решенията на Берлинския конгрес /1878 г./, гр. Горна Джумая и околията изиграват водеща роля и се превръщат в основни изходни бази на разгърналото се мощно съпротивително движение.
С влизането в сила на злощастния за цялото българско общество Берлински договор, гр. Горна Джумая преминава отново в прякото подчинение на турската военно-административна и политическа власт. Това положение се запазва и продължава до 1912 г., когато гр. Горна Джумая, както и цяла Пиринска Македония получават окончателно своето политическо освобождение.
